Нулева толерантност към комунистическите и мигрантски престъпници
Алесандро Нардоне за опустошенията в Милано, оправданията, които според него получава насилието, и защо държавата трябва да защитава гражданите до край
Алесандро Нардоне
19 октомври 2026
В Милано камъни и самоделни бомби летят срещу полицията, магазините са опустошени, а работните места на хората се унищожават, докато днес „Манифестът“ озаглавява „Красивият сезон“: очевидно от бюрото на комунистически вестник революцията винаги запазва определен чар, особено когато разрушеният прозорец и разбитата глава принадлежат на някой друг.
Снизходителност с дълбоки корени
Същността е, че тази снизходителност идва отдалеч, от онази комунистическа култура на 1968, която раздаваше лицензи за морално превъзходство на поколения, убедени, че могат да решават кои закони да уважават, кои институции да признават и кои опоненти имат право да говорят. Претенция, която дори оцеля след провала на идеологията, която я породи, толкова много, че дори днес е достатъчно да се наречеш антифашист, за да намериш някой, готов да обясни колко демократично е дори насилието над теб.
Така, когато един град е опустошен, започва търсенето на най-нежния термин: „антагонисти“, „колективи“, „ядосани момчета“, като внимателно се избягва престъпниците, които извършват престъпления, да бъдат наричани престъпници, дори когато се твърди, че принадлежат към комунистическата среда. Езикът също служи на тази цел – да се направи приемливо онова, което, описано такова, каквото е, би било незащитимо.
Уроците на Милано
Въпреки това самото Милано трябваше да ни научи на нещо, защото това е градът, в който комунистическите активисти на Avanguardia Operaia избиха Серджо Рамели, преследван заради политическите му идеи, с гаечни ключове. Тези, които все още смятат противника за враг, който трябва да бъде елиминиран, са част от същата култура на омраза, която направи възможно това убийство; очевидно историята не ги е научила на нищо.
Политическата отговорност
Политическата отговорност засяга целия т.нар. „широк спектър“, защото общите осъждания на насилието нямат голямо значение, когато продължаваме да търсим оправдание за онези, които го упражняват. Илария Салис (б.ред. италиански крайноляв евродепутат), например, застана в защита на „Аскатасуна“ (б.ред. – „културния“ център на крайнолевите в Торино), представяйки съдебния процес срещу нейните активисти като атака срещу инакомислието. Оценка, по която би било интересно да се знае мнението на полицаите, нападнати по време на демонстрацията срещу закриването му, включително и на този, ударен с чук.
От друга страна, тези, които продължават да защитават комунистическите режими, показват, че са запазили идеологическа лоялност, по-силна от доказателствата за техните престъпления. А тези на пропалестинските площади, които празнуват 7 октомври като „съпротива“, избират страната на ислямистките убийци срещу свободния Запад. Тези знамена наистина се появиха по време на шествията и никаква солидарност с „палестинския“ народ не може да изтрие срама им. Ляво, което толерира тези позиции, в крайна сметка застава на страната на враговете на свободите, които твърди, че защитава.
Нулева толерантност
Сближаването между комунистическия екстремизъм и ислямисткия радикализъм представлява опасност за нациите, към което се добавя и престъпността на мигрантите, като гражданите са принудени да плащат сметката за насилие, което другите наблюдават, обясняват и понякога дори празнуват.
Нужна е нулева толерантност: извършителите да бъдат идентифицирани и преследвани, собствениците – обезщетени и изгонване на чужденците, отговорни за насилието (предложението за отнемане на гражданството при осъждане за някои сериозни видове престъпления е отлично (б.ред. предложение на правителството на Мелони)). Тези, които опустошават нашата общност, показват, че я презират, а държавата има дълг да я защитава до край. На полицията и на миланците, които са видели как градът им е белязан, отива пълна солидарност, придружена от решимостта да поиска справедливост.
Що се отнася до онези, които презират Италия и Запада толкова много, че предпочитат комунистически режими или терористи от Хамас, те най-накрая могат да намерят куража да се преместят там, където се чувстват политически у дома си, може би в Газа. Кой знае, може би, като се наложи да поискат разрешение да организират демонстрация в подкрепа на любимците си, изведнъж ще им се прииска отново да защитят нашите свободи.
Алесандро Нардоне е нонсултант по стратегическа комуникация, експерт по политически брандинг и международно позициониране, автор на 12 книги.
