През 1965 г. полският журналист Ришард Капушчински попада в африканската държава Дахомей, днешен Бенин, за чиято независимост Франция взема решение на 11 юли 1960. Капушчински е в Дахомей в момент, когато между президента Суру Миган Апити и премиера Жустен Ахомадегбе има конфликт за това кой трябва да назначава председателя на Върховния съд. Месеци наред никой от двамата не отстъпва, „защото всеки от тях има голямо семейство, на което трябва непрекъснато трябва да раздава служби.“
По време на този конфликт държавата изобщо не функционира. Онова, което прави потресаващо впечатление на журналиста, отразил десетки преврати, бунтове и революции в Африка и Латинска Америка, е обстоятелството, че населението не реагира по никакъв начин. Съществувайки в бедност, хората не се възмущават или го правят спорадично и вяло.
И ето че там, в Дахомей, Капушчински достигнал до прозрението:
Най-лесно управляват правителствата, които успяват
да поддържат средно ниво на бедност
Много бедният човек е озлобен и яростен, докато средно бедният човек е средно спокоен за утрешния ден. Точно толкова спокоен, колкото хем да се тревожи как ще оцелее, хем да не излезе на улицата. Зает с тези мисли, той не хаби енергия да се сдружава с други средно бедни хора. Всеки оцелява поединично. Стандартът на живот е средно търпим, жизненият хоризонт – средно ясен. Средно бедният човек казва \\\“Да сме живи и здрави, пък другото все ще се нареди\\\“. Затова средно бедният човек е благодат за всяка власт.
